Да… трябва просто да забравя
и бурята във мене да утихне.
Ожиданото мое щастие
със паяжини да покрия.
Прости ми мой далечен-
безброй реки текат помежду нас и
твоите разбиращи очи са толкова далече.
Гори и планини, но и зад тях
ликът ти вече се размива
като къдриците на езерна вода.
И пара вдигнала се от земята,
обвива те и ти изчезваш,
и ако стигна някога-
последни стъпки ще намеря.
Последни стъпки, сякаш
дълго си стоял и си ме чакал -
да ме довее точно там съдбата.
Тогава твоите обичащи очи,
невидими - във мене ще останат,
като старинен съд, във който
някога е имало вода.
Прости ми, че покривам с тежък прах
този прекрасен слънчев свят.
Прости ми, че не те дочаках!
Но страх ме е от тъй безбрежна самота
и страх ме е, че няма да се срещнем
под мрачна стряха, сред проливен дъжд,
далеч от всичко, някъде из мъдрата гора,
където времето престава да тече
и миговете се таят из тъмните ъгли,
на остарялата крайпътна стряха.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Страст